Българинът ви чака на закуска в Истанбул

Какво бихте казали за истинска султанска закуска с български вкус в центъра на Истанбул? Да опитате кулинарните вкусове на султаните на Османската империя на почти нищожна цена. Или това ви се струва малко странно!? А какво бихте казали българин да ви сервира султанска закуска в Истанбул. Вече повече от столетие българският каймак привлича вниманието на целия свят със своя специфичен вкус в центъра на Истанбул. Това е закусвалнята на българското семейство Шестакови, което според експерти се намира сред първите места, които трябва да посетите в Истанбул.

В началото на миналия век българското семейство Шестакови са снабдявали Високата порта с мляко, каймак, масло и кисело мляко. Тези традиционни български вкусове вече се предлагат и на трапезата на кралете в Дубай.

Намиращата се в квартал Бешикташ закусвалня на Пандо Шестаков винаги е била сред първите места, които непременно трябва да посетите. Причината за популярността на закусвалнята и привличането на клиенти от хиляди километри разстояние е много проста: "Закуска, включваща пресен каймак, чист мед и една чашка топъл чай." Популярността на българския каймак, който се споменава заедно с Истанбул, отдавна е прекрачила границите на съседна Турция. "Само преди няколко дни група от 30 американци посетиха закусвалнята и ме попитаха за рецептата на каймака. И аз им отговорих, че това е тайната на професията ми. И се посмяхме заедно", споделя Пандо Шестаков. По думите на бай Пандо, българският каймак се предлага и на трапезата на кралете в Дубай, като всеки месец лично изпраща специално приготвени кашони с каймак за дубайските кралски семейства. Собственикът на закусвалнята с гордост посочва, че каймакът, който предлага, е сред най-търсените вкусотии в страни като Германия, Франция и Канада.

Въпреки голямата си популярност българската закусвалня е малко място до Рибния пазар в истанбулския квартал Бешикташ. Вътре в помещението се побират общо 5 маси. Закусвалнята на българина бай Пандо е много скромна. Тя е и историческо място, открита е през 1895 година. Пандо Шестаков е трето поколение млекопроизводител, като неговото семейство се е заселило от Македонско в Истанбул. В началото на 19 век бащата на Пандо Шестаков, Сотир Ефенди, осигурявал всички млечни потребности на двореца "Долмабахче" (двореца, където се помещавал султанът по това време). Тогава семейство Шестакови с каруци събирали биволското мляко и после го обработвали в своята мандра в Емирган. След обработката идвал редът на пласирането на стоката като мляко, каймак, кисело мляко, масло и сирене във всички квартали на столицата на Османската империя. По това време особено изселниците от Балканите изкарвали своята прехрана, като заработвали в мандрите в кварталите Айазаг и Кягътхане. По това време голяма част от млекарите и производителите на кисело мляко по истанбулските улици били основно изселници от Балканите. В производството на млечни продукти семейство Шестакови толкова са се прославили, като преди години произвели и първото кисело мляко специално за бебета. Шестакови са произвеждали най-различни видове кисело мляко - с плодове, със сусам и ванилия, а най-популярно било киселото мляко на тепсия.

Най-големият помощник на Пандо в закусвалнята е неговата съпруга Йоанна. И двамата отдавна са прекрачили 80-те години, но от 1950 година заедно работят тук.

Цената на закуската при българина е 4 турски лири
Цената на закуската за един човек при българина бай Пандо е 4 турски лири (около 4 лева). Закусвалнята не приема предварителни резервации, като най-вече в събота и неделя е винаги пълна. Няма много маси, за да може да приема кленти с предварителна резервация. Дори има и такива хора, които се обаждат предварително и задават доста интересни въпроси от рода на: “Закусвалнята с изглед към Босфора ли е?”, “Има ли автопарк и асансьор?” “Някои клиенти си представят мястото на българина като 5-звезден хотел. Закусвалнята привлича клиентите си с автентичната си атмосфера. За да не развалим тази атмосфера, не направихме никаква промяна в закусвалнята. Каквата беше преди години, такава си е и сега”, казва Пандо Шестаков.

Българският каймак се произвежда за три дни
В днешно време семейство Шестакови използват едната част на закусвалнята като мандра, а биволското мляко купуват от млекопроизводители от Чаталджа, Силиври и Кемербургаз. Според бай Пандо с развитието на технологиите произведените млечни продукти във фабриките са загубили своята естественост и вкус. "Сега има машини, които за няколко часа произвеждат каймак. А българският каймак се произвежда най-малко за 3 дни. Варенето на млякото, после да се сложи в лед и други процедури са част от тайните на нашата професия. След всички тези процедури каймакът се сервира на клиентите. Същото се отнася и за другите ни продукти", подчертава с гордост бай Пандо. В закусвалнята храната се предлага под формата на порции за разлика от другаде, където се приготвя на шведска маса. А менюто в закусвалнята включва непременно каймак, мед, маслини, мазно бяло сирене, яйца, тестени изделия, характерни за изселниците от Балканите, биволско мляко и чай, разбира се. Млякото винаги се предлага топло, като редовно се вари в казан, който е на тезгяха. Освен това в закусвалнята се предлагат яйца от пъдпъдък и овче кисело мляко.

Inform,юни 2008

Истанбул

Бил съм в равнинната Холандия и мъгливата Англия... Всъщност, бил съм и в мъгливата Холандия, както и в равнинната Англия. Качвал съм се на Китайската стена, пътувал съм с влак из Австрия и Германия, ял съм унгарска яхния и сръбска плескавица... Всъщност, пътувал съм с влак из Сърбия и Унгария, прескачал съм стена в Австрия и съм ял какви ли не китайски яхнии... накратко, доста съм обикалял, но обстановка като тази в Истанбул не може да се види навсякъде... но всяко нещо по реда си.

Първо, Истанбул е наистина огромен. Няма как да си представите колко огромен е, ако не го сравня с нещо познато, например София:

Грубо казано, градът има площта на 3-4 "Софии". В случай, че не знаете, Истанбул се намира на границата между Европа и Азия. Оцелял е по времето на римската, византийската, отоманската и латинската империи и е избран за културна столица на Европа през 2010 г.

Както знаете, окончателното решение, че ще ходя в Истанбул взех буквално няколко часа преди да тръгна. Първоначално мислех да ходя с кола, но този вариант отпадна и в крайна сметка беше решено:

Тръгвам с Жоро, с автобус, веднага. Тук е мястото да ви препоръчам Метро Плюс, в случай, че решите и вие да ходите до там... Ще обясня и защо. Знаех, че автобусът ще е хубав, защото в Турция е забранено да се използват автобуси, по-стари от 8 години за вътрешни линии и 4 години за международни. Но не бях очаквал, че ще се возя в Автобус на годината '07, какъвто беше "Neoplan"-ът на въпросната фирма. Отвътре приличаше на самолет доста повече, отколкото на автобус, а като добавим страхотното обслужване, безплатните сладкиши, сандвичи, вода, кафе и чай, няма как да не се чувстваш супер за парите, които на всичкото отгоре въобще не са много.

>>>

Една разходка до Истанбул

Автор: Елина Цанкова

Снимки: авторът

Летището бе обвито в мъгла — тежка, сива, грозно настръхнала. В началото на декември, последния месец от изтичащата година, пътуването със самолет бе неочаквано събитие за мен. Дестинацията, за която получих своя предколеден подарък-билет, бе Виена. Докато седях на терминала и наблюдавах множеството от изнервени пътници, които нервно сновяха наоколо или също като мен кротко чакаха повикване за самолета си, аз потъвах в мечти и планове за предстоящата почивка в една от най-привлекателните люлки на културата в „добрата стара Европа“. Мислено вече вървях по непознатите за мен улици на Виена, разглеждах коледния базар, купувах ненужни подаръци за близките си и пиех топло какао в някое от безбройните кафенета на града.

„Ех, Пратер, Пратер…“ — за съжаление аз не те видях…

В този ден съвсем не ми бе писано да полетя със самолет. Всъщност стигнах едва до чекирането на багажа и почаках още половин час, докато любезно ми бе съобщено, че полетът ми е отменен. Мечтите ми за празнично пазаруване по виенски се изпариха толкова бързо, че останала без тях, се почувствах самотна и тъжна. Не можех да се върна в София, защото въпреки, че не бях излетяла в действителност, в съзнанието си вече пътувах… Нанякъде.

Спаси ме един случаен бус, който спря пред летището в мига, когато излизах, нарамила сака си, навела глава и повлякла се нещастно обратно към скуката на града. Стресна ме клаксонът на автобуса и когато вдигнах очи към него, видях бяла табелка с надпис „София — Истанбул“. Ура! Ето го моят рицар на бял кон! Без колебание се качих, метнах сака на свободното място до мен и доволно се отпуснах на седалката.
Истанбул… Градът, за който бях чувала легенди… Градът, който искрено мечтаех да видя, но така и не намерих повод да тръгна към него… Градът, който носеше очарование само при споменаването на името му — И-стан-бул…

Озовах се в града призори. От гарата побързах да си взема такси и упътих шофьора да ме закара до Таксим. Знаех от приятели, че това е най-европейската част на града и смятах да я открия за себе си.

Таксито ме стовари да малък семеен хотел, който изглеждаше съвсем прилично и срещу умерена сума евро, успях да се настаня. Въпреки нетърпението си да разгледам поне тази част на Истанбул, изчаках слънцето да изгрее напълно и да чуя първите шумни възгласи на продавачите, чираците и калфите, които отваряха закусвалните, магазинчетата, ресторантите.

The story begins…

Бавно се спускам към площад „Таксим“. Минавам по булевард Истиклял (Istiklal Caddesi), който е една от главните улици в тази част на града. От двете ми страни се издигат красиви цветни сгради на по няколко етажа, побрали в себе си цялото разнообразие от магазинчета за сладкиши, ресторанти с традиционна турска кухня, витрини на маркови магазини, кафенета, кебапчийници…и какво ли още не… Тук всичко е смес от най-разнообразни и несъчетаеми неща, които придават на „Истиклял“ екзотичен и уникален вид. Така е и в цял Истанбул. Прилича на туптящо сърце, което никога не спира своя ритъм. Той е символ на живота с всички негови контрасти, със своите добри и лоши страни, но постоянно оживен, постоянно шумен, постоянно цветен, красив, магнетичен… Едва ли има една-единствена дума, с която може да се опише Истанбул.

Магнит.
Магия.
Очарование.
История,
Минало.
Настояще.
Кръстопът.
Едно.
Цяло.
От
Минало
И
Настояще.

Миналото и настоящето се преплетени в самото сърце на Истанбул, в лабиринта от стръмни улички, които сякаш нямат край, съединяват се, извиват се, преплитат се и те водят нанякъде.

Попивам с очи отварящите врати турски дюкянчета и закусвални, от които се носи примамливият аромат на прясно изпечени банички, бюреци и всевъзможни видове „симиди“. Отвсякъде ме подканят с любезното „Байрум!“ („Заповядайте!“). Избирам една от закусвалните с излъскана до блясък витрина, зад която се крие сякаш цялото разнообразие на традиционни турски баници и баклави. Поръчвам си порция „су бюрек“, който е нещо като кръгла баница от юфка и сирене. Явно ми се услажда, защото си поръчвам и втора порция плюс „бонус от заведението“ — порция сладка баница, поръсена с пудра захар и чаша от традиционния за Турция чай. Оказва се, че управителят на малката „баничарница“ е забелязал, че съм от вида „нов турист“ и проявява типичната за Истанбул любезност към посетителите. Внимателното отношение към клиента е закон в Истанбул. Нещо, което рядко можем да срещнем в България.

След вкусната (и тежка ) закуска продължавам разходката си по „Истиклял“. Впечатлява ме изобилието от стоки и храни, изложени зад витрини, лъснато до блясък. Явно чистотата е другият приоритет на турците, който би могъл да ни послужи за пример. Храната тук се приготвя буквално пред очите на туристите и местните жители. Процесът на готвене прилича на свещенодействие, в което готвачите, облечени в еднакви „униформи“, създават своите кулинарни шедьоври — гювеч, месни гозби, пилаф, пълнени патладжани, сиропирани сладкиши, сладолед…

Междувременно, загледана в примамливите витрини, съм успяла да попадна в тълпата, превзела „Истиклял“. Множество от хора преминава покрай мен — дочувам не само турска реч, но и френска, английска. Освен забързаните турци, отиващи на работа и спокойно пазаруващите забулени „ханъми“, срещам и туристи като мен, дошли да се порадват на няколко почивни слънчеви дни.

Поглъщам с очи разнообразието на главната улица и търся онези нейни символи, които ще запазя в съзнанието си като скъпи спомени. Ето, малкият червен трамвай, който с трясък преминава покрай мен; количките за симиди и гевреци, всяка от които има свой собствен номер и шумно рекламиращ стоката си продавач; големите закусвални на веригата „Симид Сарай“; скътаните в разклоненията на главната улица ресторантчета с традиционна турска кухня; изобилието от магазини за сладкиши, подправки, ядки, шалове и сувенири; уличните музиканти и продавачите на „маркови“ парфюми, часовници, цигари и шоколад… Един от нестандартните символи на района около площад „Таксим“ е и странният възрастен мъж с брада, облечен в униформа с множество закачени по нея медали, държащ в ръката си огромна броеница и разхождащ се безцелно по „Истиклял“ по всяко време на денонощието.

В неизбродимите разклонения на „Истиклял Кадеси“ са скрити безброй заведения, кафенета, клубове и ресторанти. Всички те обаче впечатляват посетителя с оригиналния си дизайнерски облик, с цялостния си creative — интериор. Всяко място тук е различно. Изборът е толкова голям, че може да задоволи всеки каприз на ненаситния за развлечения турист.
Музиката е част от атмосферата на артистичния квартал около „Таксим“. Тук тя никога не спира — мелодиите, предимно турски, звучат от всеки ъгъл. Докато разглеждам книгите в малката книжарница „Робинзон Крузо“, в която наистина се чувствам като корабокрушенец на остров от книги, около мен „Истиклял“ се променя. Привечер тук се струпва сякаш цялата модерна младеж на Истанбул. Влюбени двойки се разхождат, хванати за ръка; близо до площад „Таксим“ и паметника на „бащата“ на европейска Турция Ататюрк група момчета пият бира; няколко момичета с вид на пънк-диви чакат някого, нетърпеливо пушейки цигари… Нощта на „Истиклял“ е съвсем различна. Ако денят тук е обвит в бял воал, то нощта е лишена от задръжки, религиозни догми и традиционни норми на поведение. Заведенията се препълнени, усмихнати хора разговарят помежду си, пият бяло вино или бира, пушат наргиле и потъват в облаци от ароматен тютюнев дим. Жените изглеждат красиви, облечени са като европейки — носят дънки, рокли или дълги поли. Излъчват спокойствието на Изтока и енергията на Запада. Дискотеките и клубовете са отворени за всички до сутринта. Един от най-известните клубове е Babylon („Вавилон“), атрактивно място за любителите на джаза и рока.
Младите хора на Истанбул обаче сякаш предпочитат да се разходят по „Истиклял“, след което да седнат за по питие на някое от многобройните заведения, да хапнат сладолед или да отидат на кино… Разговорите не секват, а кварталът заспива едва призори, притихнал в очакването на следващия ден.

Прибирайки се към стаята си в хотела, заситила среднощния си глад с истанбулски дюнер (чийто вкус значително превъзхожда този на дюнерите в София), осъзнавам, че моето случайно приключение тепърва започва. На следващия ден ми предстои обиколка из пазарите на града, посещение в Синята джамия и разходка по моста до Златния рог, където Босфорът тихо напява някоя от многото мелодии на Истанбул.

*Съзнавам, че едва ли съм успяла да предам с думи това, което в действителност представлява този град, разположен между два свята — Изтока и Запада. Инстанбул не може да бъде описан в един текст. Дори и в цяла книга. Орхан Памук (един от любимите ми автори в момента) посвети на Истанбул своя последен роман, който носи същото име. Препоръчвам го на всеки, който иска да усети поне малка част от магията, наречена Истанбул. И да я разбере…

inform

Истанбул-космополитен и усмихнат

Турците се подпомагат морално и материално не само помежду си

Васил Лаков

Българската църква - Желязната "Св. Стефан" е изрядно поддържана.

"Роден в Истанбул. Тридесетгодишен. Но българин. И жител на Бургас ... ". Хр. Фотев "... Аз съм роден в Истанбул, на най-фантастичния провлак в света, в един град, който свързва Европа с Азия. И не само аз. И баща ми, и дядо ми... Родил съм се на 25 март - на Евангализмос, празник не само на Гърция, в една къща на гъркини. И акушерът лекар казал на майка ми Руска: "Мадам Ру, детето се роди с името си". "Какво е името?" - попитала майка ми. "Ами Евангел - на Евангелизмос". "Не ща гръцко име". Понеже тя е бежанка, от Турска Тракия, между Лозенград и Люлебургас... Как е възможно да бъда Евангел?! Тогава се появява Христо Македонеца от Охрид с жена си - той е венчал майка ми и баща ми. "Аз ще кръстя детето, аз съм ваш кръстник и съм християнин!". И ме кръстили Христо. През 1940 г., когато съм бил шестгодишен, родителите ми се заселват в Бургас, в така наречената Коджакафалийска махала - махалата на бежанците. В България дойдох без нито една дума български език, дори на майка си съм казвал по турски "ане". (Из спомен на поета, вж. "Словесен вертикал", 2000 г.)
През своето 26-вековно съществуване днешният Истанбул отдавна се е превърнал в мегаполис. Бил е

В дъното - известната катедрала "Св. София

столица на велики империи
всяка от които е дала много от своя блясък и величие. От 32 названия: Семитрос, Лигос, Бизас, Бизантион, Византион, Секонда Рома, Константинополис, Ислянбул, Стамбол, Истанбул сякаш са по-известните. За славяните той е Цариград, за гърците - Константинопол, за средиземноморските народи - Косполи...
В този град от векове живеят задружно турци, гърци, арменци, евреи, руснаци, грузинци, албанци и пр. народности, съжителствуват заедно различните религии, раси и култури. Английският пътешественик Хайнрик Барт определя Истанбул като "свещен град, безценен изумруд от общото наследство на човечеството в паметта на народите, равен на Рим, Атина и Йерусалим"...
Днес десетки български автобуси "атакуват" всеки уикенд някогашната столица. Изисква се единствено редовен паспорт, храната е най-евтината в цяла Европа, домакините са усмихнати и любезни, употребяват се всички езици и жестове, вървят всякакви пари, разхождат се всякакви народности.

Змийската колона и колоната на Константин

Всеки пети турчин живее тук. След превземането на Константинопол от османците те го преименували на Истанбул (на гръцки - отивам в града), а той се превърнал в един от многохилядните и гъстонаселени центрове на Европа. Днешният Истанбул е дълъг 150 км, широк е 50 км, заема площ от около 7500 кв. км. Населението му възлиза на 15 милиона. В резултат на възходящата миграция към него (около 500 000 души на година) числеността му постоянно расте. Ежегодно в него се изграждат около 1000 нови улици и все нови и нови жилищни квартали.
Градът със своята природна красота и исторически паметници, в който съжителствуват в едно ислямът и християнството, устремил поглед към Босфора, Златния рог и Принцовите острови, привлича всяка година
около 2 милиона туристи
Всички те водят след себе си нови попълнения, а домакините се стараят да се държат безупречно.
Чистотата е още по-безупречна. Кога мият улиците тези хора, никой чужденец не успява да схване. Нито е късно вечер, защото тогава градът започва да живее втория си живот - нощния, нито е сутрин, защото тогава мнозина бързат за първата си молитва. Те са 5 през деня и вярващите ги наричат намаз, а мюезинът (викачът от минарето) се провиква още преди 5 часа.
Но тогава вече улиците са измити! Кофите са почистени, отпадъците са изчезнали, а сергиите започват да се зареждат. Какво ли би станало с мегаполис като Истанбул, ако той имаше боклукчийските проблеми на София или други големи градове, ако жителите му изхвърляха през балконите си каквото им падне, ако почистваха, когато им падне?
Казват, че котките на Истанбул могат да се сравнят по многочисленост само с тези във Венеция. Сутрешното им мяукане може да събуди и най-заспалия гражданин на света, защото те знаят, че цял ден за тях няма да има уличен залък. Улиците сякаш са облизани.
Нещо очебийно е да се види как стопаните мият пред дюкяните си със стирка и перилен препарат. Пред някои има разноцветни плочки, продълговати рибешки очи или представляват… цветни цветя... И може да ти се случи да се подхлъзнеш на неизсъхналата пяна, ако си малко по-разсеян.
"Вай, вай..." - можеш да дочуеш отнякъде, ако си сбъркал улицата или хотела. Комшиите са безкрайно
любезен и услужлив народ
Ако този, когото попиташ за нещо, не може да ти услужи, веднага ще се намери друг, който да ти помогне. Не е възможно да се загубиш, не е възможно да не намериш търсенето. Няма няма! С питане и до Цариград се стига, казваха някогашните българи!
Ориенталската вежливост понякога може да ти досади. Неделя на турски е ... пазар. Спокойно можем да кажем, че Истанбул е една безкрайна неделя! Където може да се види стока от целия свят. Пазарлъкът си е пазарлък. Нещо, с което европеецът трудно свиква. Там, където са големите тържища, той е просто задължителен. Не забравяйте, че продавачът винаги тръгва с най-високата цена, вие трябва да започнете от най-ниската според вас, но да не е обидна. Да продаде стоката си, е чест за всеки добър търговец. Затова той се пазари, но не лъже! Тръгнете ли си, без да сте купили, знайте, че последната сума е най-изгодната...
В по-големите магазини - цените вече са твърди. Има етикетчета, издават ти касов бон дори за един геврек. Всички продавачи са усмихнати до безкрайност, нещо, което не може да се твърди за нашите. Не е рядкост да ви черпят с бонбони, чай или кафе, минерална вода, да ви направят отстъпка или дребно подаръче... Може да ви напръскат с гюлова вода, задължително ще ви изпратят, ще ви дадат визитка. Вие сте Н.В. Клиентът...
Комшиите питаят истинска почит към древните си и по-нови исторически паметници. Непосредствено след границата навсякъде ще видите бюстове, портрети и ликове на Мустафа паша Кемал Ататюрк. Светският водач Ататюрк (Баща на всички турци) е навсякъде - във всяко кафене, училище, ресторант, на всяка банкнота и пара, навсякъде... Никой няма право да носи неговото име, колкото и да му се иска това...
Международното летище "Ататюрк" отстои само на 18 км от Истанбул и е най-голямото за Турция. Първият мост над Босфора е "Ататюрк" - дълъг 1560 м и широк 33 м. Разстоянието между пилоните е 1074, а надморската му височина - 64 м. Той е забранен за пешеходци, защото е бил любимо място на самоубийци. Засега е 4-ият в Европа и 7-ият в света най-голям висящ мост. Всеки ден по него преминават над 200 000 превозни средства и над 600 000 пътници! Много от тях
пресичат всеки ден Босфора
много от тях са с абонаментни карти, трафикът е неумолимо жесток, но те не закъсняват за работа...
Когато човек разбере, че има и такива, които всеки ден плават от "Румели" (европейската част) до "Анадолу" (азиатската част) или обратно с т. нар. водни таксита, свят може да му се завие!? Уж турците били яваш-яваш. Може и да са били.
На централния истанбулски площад е Паметникът на Републиката и Независимостта, изобразяващ Ататюрк и неговите революционери. Културният център се нарича "Ататюрк" и пр. и пр. Денят 10 ноември, 9,05 часа, когато е издъхнал, Ататюрк се отбелязва с мълчание в цяла Турция и е официален празник...
Като всички велики политици и Ататюрк е обичал да си пийва. Както Чърчил е известен със своето уиски, Наполеон - със своя коняк, така и Реформатора е обичал да отпива ракия. Да, ракията е турско питие (raki), а Ататюрк се е споминал от цироза едва на 48 години. И въпреки голямата и искрена обич към него, тук на никого не му минава през ума да кръсти питие на негово име. Подобно водка "Путинка" "Медведевка", "Горби" и пр. или някой да си продаде правата, че да се появи водка "Симеон" или вино със същото царствено име.
Тук уважението стига до преклонение. Никъде няма да видите или да чуете за осквернени религиозни или исторически паметници. От най-малкия кайнак (извор) до някое прочуто светилище - всичко е в идеален ред, с вечно поддържани цветя. Кротко си съжителствуват джамии, църкви (източноправославни, католически, арменски) или синагоги. Има място за всички.
По улиците няма просяци
или "хора в неравностойно положение", които да разголват недъзите си. Турците се подпомагат морално и материално не само помежду си, другите религиозни групи никога не са пренебрегвани или обиждани... Този, който дава на мюсюлманина, дава и на християнина...
В Истанбул (а и в останалата част на републиката) все още никой не се е сетил да приватизира общинските тоалетни, да ги заключи или да им спусне някаква невероятна цена. Не, обществените тоалетни са безплатни, както и всички в кафенетата и ресторантите, които можете да ползвате дори без да сте клиент. Представяте ли си какво би станало в този многомилионен град, ако се получеха подобни задръствания?
Днес Истанбул е разделен на 24 кметства. Всяко едно от тях е по-гъсто населено от който и да е голям български град. Чиновниците са изрядни, с костюми и вратовръзки, вежливи и готови да помогнат на всеки. Знайте, че ако се усмихнете, домакинът ви ще се усмихне двойно повече. Любезността просто е задължителна. А ако поднесете лале (любимото цвете на султаните), считайте, че работата ви е станала.
Никъде няма да видите бездомни кучета. Или провиснало пране. Или неизметени листа. Напротив - отвсякъде напъпват китки.
"Турция е човек, тичащ на Запад във влак, който се движи на Изток" - казва една турска поговорка.
... А всеки български кмет задължително трябва да посети един микрорайон на Истанбул, за да види как се управлява град.
Град, който е космополитен, усмихнат и безкрайно толерантен...

monitor.bg,22 Март 2008

Усещане за Истанбул

Не знам колко от вас са били в Истанбул и какво чувство изпитват към този град. За мен обаче ориент данданията, която цари там е създала едно особено усещане, заемащо специално място в сърцето ми. Може би това се дължи на страхотните емоции, скрити в багажа ми всеки път, когато се върна оттам. Не мога да кажа защо толкова много обичам Истанбул. Или, защото винаги се озовавам на турската територия, когато съм в нестихваща депресия (от онези, наслагващите куп въпроси за смисъла на живота), поставила ме пред сериозната дилема – да слушам сърцето или разума (и не става въпрос за любовна мъка!). Та, Истанбул ме лекува от тази меланхолия. Всеки път! Връща ми силите и желанието да се боря, дори и за малките неща. Щях да си помисля, че пръст в това има Аллах, но не съм последовател на исляма. Духът и атмосферата на града пречистват негативните мисли и ме карат да преосмисля проблемите си, както и да намеря най-правилното решение за себе си. Лудницата и тълпите там не ме натоварват напротив, действат ми успокояващо. Истанбул е моят лек срещу мрачното настроение. Най-вероятно заради сблъсъка на двата свята – моят и онзи, чуждият, и непознатият.

dstar