Макар и съседна, Турция е страна, пълна с неоткрити места. 200 км на югоизток започва една от най-магическите, наситени с историческо и природно наследство територии в света.
С площта на Франция, Испания и Португалия взети заедно и кръстосана от отлична мрежа евтин обществен транспорт, Турция е предизвикателство за всеки пътешественик. Особено през септември, когато горещината спада и слънцето започва да осветява с по-мека светлина невероятно разнообразните пейзажи от Истанбул до границите със Сирия и Иран.
Ако разполагате с две седмици, добър автомобил и любопитство към живота, ето пет места, за които после дълго ще разказвате:
Сумела
Коня
Урфа
Немрут
Ефес
Разгледайте един от най-запазените манастири на понтийските гърци – Сумела до Трабзон, Източна Турция.
Вграден високо в скалите над някогашната грузинска столица, той е заобиколен от ухаещи на пръст пътеки между тъмните борове и шеметно стръмни склонове, спускащи се 300 м. надолу към Алтъндере. Само на трийсетина километра на север планините Качкар, в които сякаш е увиснал, се сриват в Черно море, и мирисът на морски въздух прекъсва на вълни аромата на иглолистната гора. Гледката е така великолепна, че Свети Антоний не само би одобрил, а сигурно би завидял.
Още от негово време насам монасите са хора, склонни да жертват брокатената дреха, коженото кресло и суфлето от круши, но не и добрата гледка. Бърз преглед на манастирите по света доказва това.
Сумела, Източна Турция: Манастир с гледка
текст Албена Шкодрова I Фотография Антони ГеоргиевОще от Свети Антоний насам монасите са хора, склонни да жертват брокатената дреха, коженото кресло и суфлето от круши, но не и добрата гледка. Бърз преглед на манастирите по света доказва това.
Прозорците на най-стария – основания от Свети Антоний в Египет, рамкира пейзажи от източната пустиня. В Европа от Иберийския полуостров до Халкидики божиите служители се радват на зашеметителни изгледи. На западния край на континента, в Лисабон, конвентът на кармелитките е построен на стратегически хълм с 360 градуса панорама над португалската столица. В другия край православният комплекс в Атон е естествена наблюдателница към прелестите на Егейско море. 150 километра на Запад, в Метеора, отшелниците са готови да овладяват скално катерене и изкачване по въже, само и само да имат поглед над сюрреалната местност край Каламбака.
Но един от най-драматично разположените манастири сред всички тях е византийският Сумела във вечнозелените хълмове над Трабзон, Източна Турция.
Вграден високо в скалите над някогашната грузинска столица, той е заобиколен от ухаещи на пръст пътеки между тъмните борове и шеметно стръмни склонове, спускащи се 300 м. надолу към Алтъндере. Само на трийсетина километра на север планините Качкар, в които сякаш е увиснал, се сриват в Черно море, и мирисът на морски въздух прекъсва на вълни аромата на иглолистната гора. Гледката е така великолепна, че Свети Антоний не само би одобрил, а сигурно би завидял.Сумела е най-важният и най-добре запазен византийски манастир от десетките в този район, възникнали между V и VII в. Построен е на мястото на раннохристиянско светилище от преди 385 г.
Вероятно привлечен от ефектния пейзаж, някъде по онова време тук се озовава атинският светец Варнава. Катерейки се високо в скалите, той намира парче дърво с портрета на Дева Мария, и обявява, че това е изрисувана от евангелист Лука икона. Прибира я в една от естествените пещери в местността, и понеже покрай нея започват да се събират поклонници, през VI в. постепенно се стига до построяване на раннохристиянски манастир.
През следващите векове той многократно е престрояван, но величието на гледката неизменно привлича пилигрими. Династията на Комнините, която упрявлява кралство със столица Трапезунд (днес - Трабзон) между 1204 и 1461 г., избира манастира за своите коронации. През XIII-XIV в. мястото придобива сегашния си вид и го съхранява за дълго – въпреки че официалната религия на Отоманската империя е исляма, православните монаси не само не губят правото си на религиозна автономия, но получават административна такава, в това число данъчни облекчения.
Процъфтяващият духовен живот на манастира е прекъснат едва през 1923 г. когато Турция, Гърция и България - вече три отделни светски държави, решават да разменят части от населението си на етнически принцип. Тогава гръцките монаси от Сумела, а и от всички понтийски манастири, се евакуират, отнасяйки значителна част от натрупаните през вековете съкровища със себе си.
Сумела е изоставен и започва да се руши. Това продължава чак до 1996 г., когато турските власти започват реставрация.
Въпреки разрушенията, причинени от природните стихии и от хората, религиозният комплекс от монашески килии, зали, столова и няколко параклиса е съхранен почти цял.
Смисловият му център е издълбана в скалите пещерна църква – един от редките образци на християнски храм, изписан с фрески и отвътре и отвън. Всеки сантиметър от стените му е изрисуван - често на няколко пласта един върху друг, в различни стилове.
Върху религиозните рисунки драскачи от различни епохи и националности са оставили грозни следи. Те, най-общо, се делят на две групи. Едните са графити на хора, които са искали да направят неизгладимо (съвсем буквално) впечатление с посещението си в светилището – като се започне от гръцки пилигрими от преди няколко столетия и се завърши със съвременни американски туристи.
По-неприятната част, обаче, са пораженията, нанесени от християнските иконоборци и турските светски и мюсюлмански противници на образното изражение на православната вяра.
Техните ръце са оставили драскотини по всички фигури, до които са достигнали, но най-вече са се стремили да избодат очите на нещастните светци по стените.
В резултат на това в някога великолепното светилище на Сумела човек се чувства повече в готически кошмар, отколкото в църква. Като се изключат Дева Мария и апостолите, които витаят високо на купола, изрисувани в доста отдалечен от традиционната иконопис маниер, по стените се вижда върволица ослепени, призрачни фигури.
От гледна точка на монасите на тях им е наложено най-жестокото наказание – лишени са от възможността да се наслаждават на гледката. А какъв смисъл има отшелничеството, за какво ти е тишината в душата, ако тя не отваря място за божията красота на земята? В случая със Сумела клетниците с избодени очи са загубили нещо наистина забележително – безбрежни тъмно-зелени полета, образувани от върховете на боровете, които бавно се спускат към пръскащите свежест вълни на Черно море. Гледка, над която свети Антоний би се съгласил да прекара още един отшелнически живот.
Гледайте дервишите, които се въртят, докато изпаднат в транс в Коня.
Мистичните танцьори, които от векове хипнотизират Европа с неземните си танци, днес се превръщат в част от турската туристическа индустрия. На Стария континент почти не знаят, че техният Орден на Мевляна изповядва една от най-либералните форми на исляма, базирана на неоплатонизма, и че идеите им са повлияли на най-големите интелектуалци: от Шекспир до Андерсен.
Днес те са съсредоточени в Коня, централна Турция, където е гробницата на основоположника на религиозното течение, Мевляна.
Трубадурите на Аллах
Текст Албена Шкодрова | Фотография Антони ГеоргиевМистичните въртящи се дервиши, които от векове хипнотизират Европа с неземните си танци, довеждащи ги до транс, днес се превръщат в част от турската туристическа индустрия. На Стария континент почти не знаят, че техният Орден на Мевляна изповядва една от най-либералните форми на исляма, базирана на неоплатонизма, и че идеите им са повлияли на най-големите интелектуалци: от Шекспир до Андерсен.
Осветени от свещите, лицата на четиримата музиканти плуват като четири луни в тъмнината. Поклащат се и пулсират в оранжево под монотонните ритмични звуци на психеделичната мелодия.
По периферията на кръга пред тях изникват фигурите на петима мъже. Смъкнали черните си наметала, те изведнъж стават различими в тъмното с белите си широкополи дрехи и имитиращите надгробни камъни шапки. Петимата правят малки опипващи крачки напред и започват да се въртят - първо бавно, после все по-бързо. Постепенно разтварят скръстените на гърдите си ръце, като протягат дясната нагоре с длан, обърната към небето, а лявата - надолу, насочена към земята. Тази поза според тях свързва божественото с тленното. Постепенно те започват да се ускоряват, докато краката им престанат да се виждат. Наклонените върхове на шапките им описват окръжности, дългите бели поли се разтварят около тях, образувайки големи подвижни кръгове - все по-широки и по-широки.
След малко всичко се превръща в едно гигантско, всеобхватно, замайващо въртене. Танцуващите се носят около собствената си ос по двойки; и всички заедно се вият в голям, непрекъснато пулсиращ кръг. Целият свят наоколо започва да прилича на центрофуга: опияняваща и повличаща. Това е сема: ритуалът, чрез който една от най-мистичните религиозни секти на всички времена - тази на въртящите се дервиши, постига "единение" с Бог. Възприемана като свещенодействие, автентичната церемония е почти недостъпна за хора извън ордена. Причината е, че за мевлевите, които принадлежат към духовното братство на суфите, кулминацията на ритуала е личният контакт с Аллах - мигът на истината, най-индивидуалното и най-важното преживяване в живота.
"Сема е храната на обичащите Господа, тъй като в нея е вкусът на спокойствието на разума", е казал Джелаледин Руми Мевляна, средновековен поет и философ и духовен водач на въртящите се дервиши.
Неговите последователи са сред най-загадъчните в световната религиозна история.
Някъде между X и XII в. философията на Плотин започва да се разпространява из Персия и Мала Азия, като подготвя създаването на духовни течения в Исляма, базирани на неоплатонизма. Първото от тях е на Мевляна. Идеите на този либерален интелектуалец слагат началото на ордена на мевлитите и пораждат сродни учения, най-популярното от които е това на алианите.
Една от шегите на историята е, че самият Руми не само няма пряко участие в организирането на последователите си в братство, но и вероятно не би го одобрил. Толерантен и либерален по убеждения, в края на живота си той е дълбоко разочарован от своите ученици и предпочита те да се разпуснат.
Роден през 1207 г. в град Балк в Афганистан, Мевляна изживява живот, достоен за латиноамерикански сериал с пророчествата, преселенията, привързаностите, убийствата и разочарованията, които го изпълват. Семейството му напуска родния град, след като Руми, тогава 20-годишен, сънува пророчески сън. Месец по-късно населението на Балк е изклано от монголски орди. След неколкократни премествания Мевляна се заселва в Коня, където остава до края на живота си. През 1244 г. среща Шамс-и-Табриз, странстващ дервиш от Иран, когото признава за свой духовен учител. И тук настава кървавата развръзка на драмата – ревнуващи от нарастващата близост, учениците на Руми убиват пришълеца. Шокиран от тази екстремна проява на ревност, той се оттегля.
Разигралата се драма прави услуга на човечеството, тъй като в самотата си Мевляна пише един от най-големите шедьоври на староперсийската литература – "Месневи" (Mesnewi – "В търсене на Абсолютното"). През годините той създава много изящни поеми, но този философски и поетичен труд се счита за опуса на живота му.
Орденът на Мевляна е учреден от сина му едва след неговата смърт на 17 декември 1273 г. – дата, която последователите му празнуват като "Деня на годежа" на човешката душа с Бог.
Дервишите, които се присъединяват към него, възприемат учението на Руми твърде различно от ортодоксалния ислям и най-важното – нефундаменталистко. Една от централните идеи на ордена е заимствана от Плотин. Според нея Бог е не само източник, но и цел, и същност на всемира. За разлика от християнството светът не е сътворен от Аллах, а е негов израз, смятат суфите. Вселената е проявление на Бог и не може да съществува самостоятелно извън него.
От гледна точка на правоверния ислям Мевляна е еретик. Още през ХIII в. той се обявява за моногамия и за равноправно участие на жените в обществения живот.
На фона на консервативното Европейско средновековие орденът на Руми е забележителен и с влиянието, което оказва върху западните идеи. Една от историите му, озаглавена "Търговецът и християнският дервиш", разказва за мистичната му свързаност с "франкски дервиш", който прекарва живота си, лежейки по улиците на неназован европейски град.
Видимата страна на неговата философия обаче е литературата. Изследователите разпознават историите му: някои - заимствани от притчите на суфите, а други - създадени от самия него, в творчеството на дузина писатели от Уилям Шекспир до Ханс Кристиян Андерсен.
Един пример е популярната днес в Европа басня за слона и слепците. Тя разказва как градът на слепите изпраща няколко души да изследват новопристигналия невиждан досега звяр и да осведомят съгражданите си какво представлява той. Този, който се оказва до ухото на животното, обявява, че то е голямо, широко и мъхесто като килим. Другият, който опипва хобота, казва, че звяът е една куха, страшна и разрушителна тръба. Третият, попаднал близо до крака, определя слона като "колона – могъщ и непоклатим".
В Европа тази история внушава, че познанието за фрагмента не бива да се тълкува като познание за цялото, но Мевляна извлича от нея друга поука. Според него онова, което човек опознава чрез сетивата си, не му разкрива божествената истина. Изводът е, че човек не може да търси път във вярата само чрез интелекта.
Подобно на повечето истории на суфите разказваните от Мевляна са с неочакван край и освен това са циклични. Те свършват там, откъдето са започнали, като междувременно са описали широк кръг. Както и ритуалът сема, тези сюжети едновременно обясняват и символизират кръговрата, който е в основата на вярванията на мевлевите.
За Руми цикличността е нито повече, нито по-малко разбулената мистерия на живота: "Първо си бил глина. Преминал през битието си на минерал, си станал растение. От растение си се превърнал в животно, а от животно - в човек. Докато това се е случвало, ти не си знаел къде отиваш, но въпреки това си бил въвлечен в дългото пътешествие. И ти предстои да преминеш през още стотици различни светове."
Не е ясно доколко думите му описват истинския път на човешката душа. Съвсем сигурно е обаче, че са добра метафора на онова, което се случва с идеите в човешкия свят – от много векове преди Плотин до днес.
Яжте кебап в Урфа – градът, в който е роден пророк Ибрахим, и който е вдъхновил европейската готика и монотеизма
Първото впечатление от този град, особено когато пристигаш от вътрешността на Турция, е, че си навлязъл в Близкия Изток. Нажежена до червено, буквално цвъртяща под слънцето, Урфа е конгломерат от модерни бетонни предградия и смайващ старовремски център, чиито преплетени, пепеливи сокаци са осеяни с филигранни джамии, носталгични гробища и бумтящи пазари. Тук таме за разнообразие клаустрофобичните улички са разчистени, и на тяхно място са направени мегаломански проектирани паркове.
За мюсюлманския свят този град е голям поклоннически център, регионална Мека за хората, живеещи в радиус от около 1000 километра. Те вярват, че в една от пещерите в центъра на съвременния град е роден Ибрахим – един от най-важните пророци в исляма.
Урфа, в началото на Сирийската пустиня
Текст Албена Шкодрова | Фотография Антони ГеоргиевУрфа в Югоизточна Турция, където е роден пророкът Ибрахим, е вдъхновила европейската готика, урфа-кебапа и идеята за монотеизма на исляма
“Къде започва Европа? Виждаш ли жълтата ивица на хоризонта? Ето там е източният й край. Отвъд е сирийската пустиня”, заявява мустакат мъж, докато го чакам да сипе бензин. Облечен е в костюм въпреки обедната горещина, което в този край е сигурен признак, че е началник.
Намираме се в югоизточна Турция, на предела на Мала Азия. Оставили сме зад гърба си високото плато на Анадола и сме в жълтата равнина между Тигър и Ефрат. На изток е Иран, а на юг границата върви покрай Ирак и Сирия, разполовявайки вертикално Месопотамия.
“Ние, кюрдите, сме Сцила и Харибда на европейската цивилизация!”, - заявява мъжът, като гордо се поклаща, - “Ама много време трябва да мине, за да го схванат това в Париж и Брюксел. Дано вие, българите, ни помогнете!”.
Свивам рамене, а той махва с ръка към града, който се вижда в низината под нас.
"Урфа е много красива, ще видиш. Шанлиурфа (в превод - Великолепната Урфа)", казва той, докато се качвам в колата.
Трудно може да се измисли по-източна история, от възникването на това име. През 1973 г. парламентът на Турция преименува съседния град Антеп в Газиантеп (Героичният Антеп) заради храбростта, проявена от местното население във Войната за независимост. Това дълбоко засяга честолюбието на хората в Урфа и те не мирясват, докато не принуждават парламента да прикачи към името на града "Шанли".
Първото впечатление от този град, особено когато пристигаш от вътрешността на Турция, е, че си навлязъл в Близкия Изток.
Нажежена до червено, буквално цвъртяща под слънцето, Урфа е конгломерат от модерни бетонни предградия и смайващ старовремски център, чиито преплетени, пепеливи сокаци са осеяни с филигранни джамии, носталгични гробища и бумтящи пазари. Тук таме за разнообразие клаустрофобичните улички са разчистени, и на тяхно място са направени мегаломански проектирани паркове.
За мюсюлманския свят този град е голям поклоннически център, регионална Мека за хората, живеещи в радиус от около 1000 километра. Те вярват, че в една от пещерите в центъра на съвременния град е роден Ибрахим – един от най-важните пророци в исляма.
|
Ибрахим или Авраам? |
Това е и смисловият център на Урфа. Ефектният комплекс от храмове, който през вековете се е образувал около пещерата, огражда фантастична, пищна градина – възстановка на легендата за Ибрахим.
Според историята, местният асирийски владетел Нимрод решава да накаже пророка заради непочтителното му поведение към идолите, като го изгори на клада. Той построява креативно съоръжение: планина от дърва, толква висока, че птиците не могат да прелетят над нея, и катапулт, с който да изстреля осъдения на върха й.
Сам Аллах се намесва и предотвратява злодеянието. С помощта на божие чудо огънят се превръща във вода, а горящите въглени – в риби.
Вместо да изчезне в пламъците, светецът литва във въздуха, и пада върху легло от розови листа.
Съвременният парк между храмовете – Гьолбашъ - съдържа в митични пропорции всички елементи от спасението: пищна розова градина, два басейна между приказните, строени под сирийско влияние храмове, и в тях – сигурно най-обилно охранваната риба в историята на човечеството: ужасни, дебели, но свещени шарани, чието непрестанно движещо се желе всмуква със свистене всяка хвърлена троха.
Докато обикалям джамиите на града и си проправяме път между тълпите опаковани в черно жени и подсвиркващи мъже, се питам,ако някой ден Турция стане член на ЕС, как би изглеждал този град като последен източен пост на Европа.
Урфа е сред най-консервативните мюсюлмански градове на Турция. По улиците й човек се натъква на гледки, които са много по-присъщи на арабските страни, отколкото на държавата на Ататюрк. Ориенталският хаос, прахолякът, който на моменти прилича на стена, напълно забулените жени, вездесъщата мъжка агресия – като че всичко, характерно за това място, е антипод на представите ни за “европейско”.
Но под пластовете нови култури, неизбежно, изпълзяват дълбоките корени на едно общо минало. По минарето на Халилур Рахман Джами ясно се различава корпусът на византийска църква. Из горния етаж на градския музей характерните отомански черги са размесени с утвар, събрана от някогашните християнски храмове.
|
Европейска ли е готиката? |
Балдуин Болонски също оставя поредица отпечатъци в града, един от които може да бъде видян и днес – Салахатин Еюби Джами. В прецизно реставрирания мюсюлмански храм още ясно се различава някогашното разположение на олтара.
Напред във времето, градът пази много по-късни връзки със Стария континент, и по-точно – с югоизточната му част. Макар и набързо направена, обиколката на страничните улици около Гьолбашъ ни довежда до каменни къщи, които – в умален мащаб – човек може да види в старите части на Сараево, Пловдив или Белград. Онова, което България, Сърбия или Босна считат за своя национална архитектура, излиза, че е реплика на мащабното строителство в големите отомански градове на XVIII и XIX век. “Всичко тече, и... нищо не се променя”, както сполучливо отбелязва Мишел Сер в своите “Атласи”.
Отдалечена на 1200 км. от Европа, Урфа е само едно (макар и удивително) от свидетелствата из турските земи, че старият континент от край време възприема Изтока като “източник” и начало, а не като край – явление, определяно от европейски естети и философи като “зависимост на Запада от Изтока”.
Кюрдските “Сцила и Харибда” от бензиностанцията едва ли са имали предвид точно това, сочейки към сирийската пустиня. И все пак с устите им е проговорила истината. На излизане от града минавам отново покрай тях и виждам мъжа в костюм блажено да похърква в сянката на постройката, сакото му - наметнато върху дръжката на метла. Пророчествата са изморителна работа.
Намерете загубения рай на върха на планината Немрут.
Германски пътешественик по Пътя на коприната от по-миналия век описва земите край Немрут така: "Дъбове и борове покриват хълмовете. Долините са пълни със смокини, маслини, орехови дървета и нарове. Лозя се редуват с благоуханни олеандри, които опиват със сладостта си. Никъде другаде царевичните ниви не дават такава изобилна реколта". Не се изненадвайте, ако това ви напомня рая - според една от многобройните версии изгубените градини на Едем са се намирали именно тук, в централна Турция.
А на върха на планината, гигантски колоси, издигнати някъде в началото на нашата ера, напомнят моаите на Рапа нуи, Великденския остров, в средата на Тихия океан.
Сумела, Източна Турция: Манастир с гледка
текст Албена Шкодрова I Фотография Антони ГеоргиевОще от Свети Антоний насам монасите са хора, склонни да жертват брокатената дреха, коженото кресло и суфлето от круши, но не и добрата гледка. Бърз преглед на манастирите по света доказва това.
Прозорците на най-стария – основания от Свети Антоний в Египет, рамкира пейзажи от източната пустиня. В Европа от Иберийския полуостров до Халкидики божиите служители се радват на зашеметителни изгледи. На западния край на континента, в Лисабон, конвентът на кармелитките е построен на стратегически хълм с 360 градуса панорама над португалската столица. В другия край православният комплекс в Атон е естествена наблюдателница към прелестите на Егейско море. 150 километра на Запад, в Метеора, отшелниците са готови да овладяват скално катерене и изкачване по въже, само и само да имат поглед над сюрреалната местност край Каламбака.
Но един от най-драматично разположените манастири сред всички тях е византийският Сумела във вечнозелените хълмове над Трабзон, Източна Турция.
Вграден високо в скалите над някогашната грузинска столица, той е заобиколен от ухаещи на пръст пътеки между тъмните борове и шеметно стръмни склонове, спускащи се 300 м. надолу към Алтъндере. Само на трийсетина километра на север планините Качкар, в които сякаш е увиснал, се сриват в Черно море, и мирисът на морски въздух прекъсва на вълни аромата на иглолистната гора. Гледката е така великолепна, че Свети Антоний не само би одобрил, а сигурно би завидял.Сумела е най-важният и най-добре запазен византийски манастир от десетките в този район, възникнали между V и VII в. Построен е на мястото на раннохристиянско светилище от преди 385 г.
Вероятно привлечен от ефектния пейзаж, някъде по онова време тук се озовава атинският светец Варнава. Катерейки се високо в скалите, той намира парче дърво с портрета на Дева Мария, и обявява, че това е изрисувана от евангелист Лука икона. Прибира я в една от естествените пещери в местността, и понеже покрай нея започват да се събират поклонници, през VI в. постепенно се стига до построяване на раннохристиянски манастир.
През следващите векове той многократно е престрояван, но величието на гледката неизменно привлича пилигрими. Династията на Комнините, която упрявлява кралство със столица Трапезунд (днес - Трабзон) между 1204 и 1461 г., избира манастира за своите коронации. През XIII-XIV в. мястото придобива сегашния си вид и го съхранява за дълго – въпреки че официалната религия на Отоманската империя е исляма, православните монаси не само не губят правото си на религиозна автономия, но получават административна такава, в това число данъчни облекчения.
Процъфтяващият духовен живот на манастира е прекъснат едва през 1923 г. когато Турция, Гърция и България - вече три отделни светски държави, решават да разменят части от населението си на етнически принцип. Тогава гръцките монаси от Сумела, а и от всички понтийски манастири, се евакуират, отнасяйки значителна част от натрупаните през вековете съкровища със себе си.
Сумела е изоставен и започва да се руши. Това продължава чак до 1996 г., когато турските власти започват реставрация.
Въпреки разрушенията, причинени от природните стихии и от хората, религиозният комплекс от монашески килии, зали, столова и няколко параклиса е съхранен почти цял.
Смисловият му център е издълбана в скалите пещерна църква – един от редките образци на християнски храм, изписан с фрески и отвътре и отвън. Всеки сантиметър от стените му е изрисуван - често на няколко пласта един върху друг, в различни стилове.
Върху религиозните рисунки драскачи от различни епохи и националности са оставили грозни следи. Те, най-общо, се делят на две групи. Едните са графити на хора, които са искали да направят неизгладимо (съвсем буквално) впечатление с посещението си в светилището – като се започне от гръцки пилигрими от преди няколко столетия и се завърши със съвременни американски туристи.
По-неприятната част, обаче, са пораженията, нанесени от християнските иконоборци и турските светски и мюсюлмански противници на образното изражение на православната вяра.
Техните ръце са оставили драскотини по всички фигури, до които са достигнали, но най-вече са се стремили да избодат очите на нещастните светци по стените.
В резултат на това в някога великолепното светилище на Сумела човек се чувства повече в готически кошмар, отколкото в църква. Като се изключат Дева Мария и апостолите, които витаят високо на купола, изрисувани в доста отдалечен от традиционната иконопис маниер, по стените се вижда върволица ослепени, призрачни фигури.
От гледна точка на монасите на тях им е наложено най-жестокото наказание – лишени са от възможността да се наслаждават на гледката. А какъв смисъл има отшелничеството, за какво ти е тишината в душата, ако тя не отваря място за божията красота на земята? В случая със Сумела клетниците с избодени очи са загубили нещо наистина забележително – безбрежни тъмно-зелени полета, образувани от върховете на боровете, които бавно се спускат към пръскащите свежест вълни на Черно море. Гледка, над която свети Антоний би се съгласил да прекара още един отшелнически живот.
Разгледайте мигриращия град Ефес.
Въпреки че е една от най-туристическите дестинации на Турция, той е великолепно откритие за всеки, който се интересува от историята на цивилизациите.
Заемащ днес хълма Пион (кръстен от съвременната география на Турция Панаир!) на 6 км. от бреговете на Егейско море, Ефес е основан преди около 30 столетия като пристанище. Една от централните му улици е свързвала амфитеатъра с брега.
Комбинация от природни процеси, религия и политика успява да го отдели от водата с широката долина на днешен Селджук, да го премести няколко пъти, и накрая да му види по този начин сметката.
Най-голяма заслуга има протичащата наблизо река Мендерес - тиха, безобидна наглед вода, която за 20 века успява да произведе толкова наноси, че да образува 30-40 кв. км. равнина.
Panta rhei, Ephesus rhei
Текст Албена ШкодроваИзразът Panta rei, който изразява примирението на античния свят, че всичко тече и всичко се изменя, е за първи път произнесен по повод идеите на Хераклит, древногръцки философ родом от Ефес.
Нищо чудно. Съдбата на родния му град е самата епитомия на тази мъдрост.
Заемащ днес хълма Пион (кръстен от съвременната география на Турция Панаир!) на 6 км. от бреговете на Егейско море, Ефес е основан преди около 30 столетия като пристанище. Една от централните му улици е свързвала амфитеатъра с брега.
Комбинация от природни процеси, религия и политика успява да го отдели от водата с широката долина на днешен Селджук, да го премести няколко пъти, и накрая да му види по този начин сметката.
Най-голяма заслуга има протичащата наблизо река Мендерес - тиха, безобидна наглед вода, която за 20 века успява да произведе толкова наноси, че да образува 30-40 кв. км. равнина.
Своя принос добавят и няколко цивилизации, които често съчетават волята си за власт със суеверие, суета и глупост.
Първоначално градът е основан през X в. пр. Хр. на устието на Мендерес от Андрокъл. Според легендата оракул го съветва да построи селище там, където му покажат "рибата и глигана". Той известно време се чуди как тълкува тези мъгляви инструкции, но една вечеря край брега на морето помага - в потвърждение на правилото, че добрата храна е откровение още от древни времена.
Докато седи с рибари и си приготвя вечеря, една риба се изплъзва от огъня и пада в близките храсти, повличайки със себе си плъмтящ въглен. Храстите се подпалват и от там изскача глиган.
"Еврика!", извиква Андрокъл на своя предархимедовски език и на мястото на падналата риба построява храм на богинята на плодородието Сибеле, а около него - град.
Първите завоеватели на Ефес - племена, наричани от древните летописци карийци и лелегии, го присъединяват към Йонийската конфедерация и започват да го преместват нагоре по течението, тъй като на старото място наносите вече са успели да го отделят от водата. Новите заселници преправят храма, като го посвещават на своята богиня - Артемида, и по този начин създават едно от седемте чудеса на античния свят.
Следващото преместване е извършено от лидийския владетел Крез. Той се възползва от факта, че жителите на Ефес са толкова съсредоточени в украсяването на улиците и домовете си, че са пропуснали да си построят крепостна стена. В паниката си преди нападението те измислят оригинален, но за жалост неефективен начин да се защитят: опъват въже от храма на Артемида (отдалечен вече на повече от километър) до града, с надеждата, че богинята ще ги закриля.Крез, обаче, постъпва йезуитски - спечелва сърцето на Артемида, като дарява част от прочутото си богатство на светилището, и после без да му мигне окото опожарява всичко останало. След това премества Ефес още веднъж.
По-късно през историята на тези земи преминават Александър Македонски (който иска да построи свой храм на мястото на съществуващия, но желанието му е учтиво отклонено) и неговият генерал Лизимах, който принуждава жителите да се преселят за пореден път, като запушва канализацията им и предизвиква голямо наводнение. Вандалският му акт омирисва Ефес, но спасява битието на града като търговски център, отново застрашено от наносите от реката.
Градът изкарва следващите триста години относително спокойно и дори благополучно, като се сдобива с амфитеатър, стадион и гимнастически салони. През 17 г., обаче, голямо земетресение го срива до основи.
И тук вече се намесват римляните. Те подменят Артемида с Диана, превръщат мястото в столица на провинция Мала Азия, и политиката им увеличава населението до 250 000 души.
Местните жители прекарват блажено времето си в периода между земетресението и края на римската цивилизация.
Тиберий възстановява Ефес, а след него Адриан издига множество обществени постройки и така елинската архитектура окончателно потъва под романската. Затова по-голямата част от руините, които днес се виждат по хълма Пион, са именно от тази епоха.
Характерно за всички стари градове, и особено за този заради непрекъснатото му местене и престрояване, руините от изоставените къщи са старателно рециклирани в по-новите.
Това е причината сега от храма на Артемида да стърчи само една колона, и да се различават няколко дълбоко вкопани камъка от основите.
Амфитеатърът е единственото елинско съоръжение, запазено в цялост до днес. Римляните подобряват акустиката му, като построяват декоративната стена зад сцената, и го разширяват така, че да побере цялото население - 250 000 души. (За сравнение в близкия Селджук сега живеят около 23 000).
Библиотеката е една от най-блестящите останки от последната миграция на Ефес. Триетажната й мраморна фасада е малко баналната емблема на античния град. Но разпадащите се, пропускащи небето късове бял камък са добър символ на илюзорната устойчивост, пометена от историята.През II в. в каменните й ниши са се съхранявали 12 000 свитъка - интелектуалните завоевания на цивилизацията, пазени от вредното влияние на атмосферата чрез еднометрова кухина между външната и вътрешната стена.
Но освен любознателност, навсякъде руините по хълма Пион издават разточителство, оживление и сладък живот. Луксозни апартаменти са разположени на тераси един над друг и според археолозите, които още ги реставрират, това е втората в света възможност след Помпей човек да се запознае с бита на римската аристокрация.
Засега от жилищата може да се види един полу-разрушен комплекс, за който до скоро се смяташе, че е бил публичен дом. В някои от стаите си той е запазил сложни каменни мозайки.
Почти веднага след него нагоре по хълма са прословутите обществени тоалетни - каменни пейки с отвори, на които могат да седнат едновременно 50-тина души. Отлично място за съвещания, на което с лекота можеш да докажеш лакомията на политическите си опоненти. Освен това съоръжението подсеща, че навикът да научаваш новините, докато се облекчаваш, се корени в древната история.
Всъщност, вероятно на тези събирания не са обсъждани само политически въпроси и светски клюки - тук е намерена знаменитата статуетка на бог Приап - малко човече с огромен пенис, което дарява мечтаната потентност. То е централно божество за местните жители, които го възпроизвеждат от глина, камък, в стенописи, декорация на съдове и барелефи.
Блаженството на римляните, обаче, също се оказва временно. Тяхното изтегляне през VI в. е и краят на Ефес като населено място.
Някогашният пристанищен град, местен над пет пъти в историята си, сега се състои от нажежени от слънцето руини над вдлъбнатина, останала от засъхналото пристанище. И ако видът му съдържа послание, то не е, че светът е стар, а че всичко е преходно.
Публикации
