Оля Караилиева
„Ходи ли ти се до Турция тази събота и неделя?”...
Така започна всичко... със СМС от приятеля ми. Недоумявайки какво се случва, се усмихнах заговорнически, защото идеята да отида отново до Турция ме заинтригува. След наколко телефонни обаждания се сдобихме с места в автобуса за Одрин. Заминаването бе на 24ти ноември, а връщането – на следващия ден. Изнамерих си международния паспорт и с голяма доза ентусиазъм, фотоапарат и любим човек за компания потеглихме към съседна Турция. На мен това не ми беше първото пътуване до там, но приятелят ми за сефте стъпи на турска територия. След преминаването на границата първата спирка беше в Одрин. Отидохме до българската църква „Св. Георги” по повод освещаване на втората камбана.
В един момент се огледах и разбрах, че всички около мен говорят на български, колите са с български регистрации, както и надписа на църквата. Оказа се, че събитието е небезизвестно. Имаше преставители на много турски медии, както и на някои български. Осветихме камбаната, дарение от Илия Луков, и започнаха песните и танците. Даже са ме показали по Нова телевизия как играя на хорото.
След така интересното събитие се настанихме в хотела, хапнахме и се поразходихме из центъра на Одрин. Оказа се, че е по-вероятно да се разбереш с хората на български отколкото на английски. За разлика от България успяхме да пазарим както с местната валута, така и с евро.
В крайна сметка хората знаят как да правят бизнес. Рядко може да се види стока с цена, затова трябва да умееш да се пазариш. Не се възползвахме от тази възможност, тъй като уменията ни в областта съвсем не са завидни.
Впечатление ми направи, че магазините в Одрин са съвсем малки и тясно специализирани. Липсват големите, а дори и малките супермаркети, които сме свикнали да виждаме у нас. Заведенията също са малки, но обикновено на 2 етажа. Винаги има къде да седнеш, дори и в дюнерджийниците. Намерихме едно заведение с типично българска кухня... е, явно типично балканска. Взеха ни поръчката на български и ни оставиха да си харесаме маса. При второто ни посещение в същия ресторант не успяхме да откажем да ни почерпят чай.
Най-интересното е, че в Одрин има система за поръчване на чай. Не ми стана съвсем ясно, но на около 50 метра по улицата имаше уреди, подобни на радиостанции, по които може да се поръча чай. След няколко минути при нас пристигна пъргав мъж с поднос и две стъклени чашки чай и по две шекерчета за всеки. Изсърбахме чая набързо, докато сервитьорът ни обясняваше на български колко му е омръзнало от турския чай.
В този момент разбрах колко са различни българските турци от истинските. В България така наречените турци са известни с това, че пият непрекъснато кафе, докато в нашата съседка местните нямат този навик. Иначе естествено, че имаше забрадени жени, но това не е нещо, което се набива на очи.
Липсваха натоканите мадами, които у нас срещаме по централните улици на всеки град. В Турция няма да видите крещящо гримирана жена или било то момиче. При предното ми посещение там ми направи впечатление дисциплината в училищата. Момичетата не могат да са с маникюр, грим или боядисана коса. Да не говорим колко бяха впечатлени от обиците на езика и татуировките, които някои от нас имаха. Те дори не бяха виждали такова нещо.
Обслужващият персонал нявсякъде беше само от мъже. За разлика от нашите сервитьорки с униформи, там те обслужват мъже. Никъде никой не ни даде касова бележка и нито един сервитьор не ни поиска сметката. Тези неща се оправят на касата на изхода на заведението. За разлика от България там никой не очаква бакшиш.
Намерихме един бар, където също ни обслужиха на български. Нетипичното там беше, че се слушаше западна музика. Естествено не се виждаха компании само от жени и преобладаващата част от клиантелата бяха мъже. Въпреки това беше приятно. Приятелят ми си поръча джин с тоник, а аз една бира. Джинът с тоник беше поднесен в една чаша, а в добавка имаше друга, пълна с лимонов сок и вътре нарязани моркови, явно за мезе. Изключително приятно ни изненадоха като ни донесоха нарязани краставички с репликата „Това е от мен”. В Турция наистина знаят как да те обслужат и дори не очакват бакшиш. Истината е, че хората те уважават и са искрени в чувствата си.
В неделния ден посетихме българското училище в Одрин и се разходихме по центъра на града. Влязохме в едно хале в стил Илиянци.
Заради почивния ден повечето магазини бяха затворени, но стоката им си седеше пред тях. Замислих се, че това никога не би се случило в България. Сещате ли се защо? Завидното количество фонтани в града впечатляват с красотата си, особено през нощта, когато са включени разноцветните светлини. В центъра на Одрин има направена изкуствена рекичка с дължина около 50 метра. Там може да се видят два бели лебеда, които през деня са пуснати свободно и даже обикалят из околните градинки. Докато ги снимахме с камерата приятелят ми не пропусна да отбележи, че в момента наблюдава три големи бели птици, обръщайки обектива към мен. Как да не го обичаш после?!
Посетихме и най-голямата джамия в Одрин - Селим.
Наистина си беше голяма. Въобще в Турция има страшно много джамии. Даже и извън градовете, отстрани на пътя има джамии. Хората истински уважават вярата си и това си личи. Преклонението в пред държавата си личи веднага. На всяка трета тераса е опънато турското знаме. Огромни флагове висят и от всякакви обществени сгради. Хората разбират, че ако се грижат за страната си и тя ще се погрижи за тях.
Потеглихме обратно към България и спряхме в Лозенград. Напазарихме си локум и всичко сладко, което ни дойде на ума. Сигурно се върнах с 10 килограма локум в багажа. На границата минахме по-бързо отколкото на излизане от България. Даже на шега се зачудихме как така ще ни пуснат обратно да се приберем след като веднъж вече сме избягали.
Най-важното, което разбрах е, че представата на българина за Турция и турците е объркана. Преди човек да съди за някого, той първо трябва да го познава. Не бива да ставаме роби на предразсъдъци.
Публикации
